Сава Нобори

Днес (1999-06-05) се върнах от Сава-нобори (сиреч катерене по планински реки). Беше ми пръв и ще бъде последен път!

Отиваме значи аз и другите от Academic Alpine Club of Hokkaido в събота следобед до една река на шейсетина километра от Сапоро (където живея сега) и се изсипваме там (с кола). Времето е бая облачно и мъгливо. След двайсетина минути започва да ръми и аз се опитвам да спешавам (бре каква дума ми дойде) "новобранците", т.е. другите първа година да опъваме палатките. И какво ми заявяват "старите"?
- Ами то, такова, не сме взели рейките на палатките, за да не тежат...
- Много хубво- после цитат на Стоичков... Е, и? -питам аз
(Съвсем ми се губят правилата за пряка реч от 3ти клас, съжалявам)
- Ами ще направим от пръчки!
- Ааааа, е, щом казвате...

Започва се немилостна сеч на гората наоколо, при което разбирам, че мачетето което ми връчиха върши превъзходна работа, чак да му се ненадяваш: 25 сантиметра диаметър дърво за десетина минути му видях сметката... Много им се чудих: Тия толкова ли са диви така да опустушават гората?? И какво щеще да им пречи да вземат рейките, та нали има кола (всъщност 2 коли)? Как да е, с много пот и изпонаядени от комари (а, да забравих) направихме колчета (по две като буквата хикс от двете страни на палатката), голямото дърво нарязахме на по метър за тежести, защото камъните бяха далече (тук пък разбрах какви супер триони имат - по-бързо и от мачетето и по-чисто; нищо, че бяха ръждясали).

Опънахме палатките- 3 броя: една осемместна и две четириместни, само "покрива", т.е. вместо "под" имаше трева (разбирай кал). През цялото време ми се дивяха как мога по къси гащи и тениска да издържам на комарите? - Ами просто не им обръщам внимание, има работа, а и ми е горещо...

През това време колите отидоха да докарат и другия народ, дошъл с автобус до Джозанкей - град на около петдедестина километра от Сапоро. - Огън ще палим ли? - наливам масло аз...-Поне малко комари да изгоним, така и така дървата са мокри...
- Е, а, у, ами, то такова, хубаво, ама как, защо, кой...
- Ти, ти и ти- с мен, вие двамата за съчки!
След двайсетина минути са събрани достатъчно дърва и съчки и аз се заемам с огъня. Докато се мъча да наредя малка клада, за да се запали по-бързо, пристигат колите и спеца по огъня:
- Е, какво е туй?
- Ами огън тука решихме да правим... (Аз)
- Е, и, как така? Ама ние тука огън по друг начин правим! В "Стаята"- така е прякора на клуба- има друг начин за правене на огън!
- Е, какво му е на тоя- недоволствам аз.
- Ама, ние по ДРУГ НАЧИН го правим!
- Е, хубаво де, айде ето ти дървата и давай да видим. - вече от любопитство какъв е тоя толкова друг начин.
Нареждат се надълго няколко дебели дървета, после малко по-тънки, все така надлъжно и отгоре се хвърлят малко съчки.
- Така се прави огън! - доволно обясняват.
- Абе много хубаво, ама с тия мокри (продължава да вали) дървета?? Айде, - викам- малък компромис, а? По ВАШИЯ начин с малки модификации- и аз нареждам кладата върху дебелите дървета.
Гледат, цъкат с език, а аз бъркам в раницата, изваждам едно пакетче "напалм"... (някакъво желеобразно горливо вещество, продават го именно за разпалване, но аз така му викам понеже не мога да му разчета името), та изваждам "тайното оръжие" и след две минути огънят гори и всички пак се чудят.

След половин час слагаме и алуминиевите тенджери, които кой знае от кога са (трудно се забелязва че са алуминиеви) и само дето дупки нямат по дъното. Естествено ще се вари ориз! В Япония сме, все пак. Между другото доста добра храна за планината, но трудно се мият съдовете след това (да, просто НЕ се мият). Само ориз не става, затова в друга тенджера се забърква нещо от лук, салам и моркови... изглежда гадно. За какпак на всичко, понеже няма капак (тенджарата де), доста сажди влизат вътре. Оставям манджите на двама-трима готвачи-гледачи и, заедно с останалата сурия народ, отивам "за риба". Защо в кавички ли? Ами понеже ми казаха, че ще има риба и аз помъкнах прътове и такъми, а то се оказа, че реката е метър-два широка и на места до метър дълбока... риба нито се видя, нито се чу; може би се е уплашила :-)

Постепенно се събираме край огъня и аз забелязвам нещо нередно във тенджерите... нещо не е наред, но какво? Аа, да един наилон плува отгоре, чакай да го извадя... - Е, чакай каво правиш?
- Ами тоя наилон тука...
- Ама това е капак! Да заври водата по-бързо!
- А, а, добре, добре.
Вече нищо не може да ме учуди. Тия хора за диоксин чували ли са?

Хапваме нещото с ориза. Не е много зле, особено като му се прибави малко "вкус"- някакъв прах, нещо като бульон, но от какво? Доста се натъпквам; някой вади бира... Аха, вместо рейките са взели бира - прещраква ми - нали все алуминий! Нямам нищо против да ударя няколко глътки (сравнително) студена бира след толкова труд и спорове.

Продължава да ръми гаден ситен дъжд; огънят не успява да изсуши едната страна, а другата я мокри дъждът; поне комарите намаляха драстично: по-малко от 2-3 на минута само. А може би защото се облякох и могат да ме хапят по лицето и ръцете само? Да оставим статистиката за по-учените...

Браво! Изведнъж осъзнавам, че съм си забравил стелката (за спане, не на обувките)! А и палатката няма дъно...решавам да се измъкна по тънката процедура:
- Някой ще спи ли в колата? (другата я закараха някъде на паркинг)
- Аа, не!
- Ааами аз мога ли да спя там? (Тъй като гледам тая кола, аз мога ли да спя там?)
- Ее, че защо?
- Абе що пък не?
- Ааа, всички първа година спят в палатките да свикват - обажда се друг.
- Ее, той Калин... - шефа се отваря устата.
- Абе аз колко съм спал по разни палатки. Е, хее!
- Ами хубво що пък не!
Добре уредих се! После се оказа, че и още някой ще спи в колата, неясно защо.

Както и да е идва време за лягане... Огънят се покрива с едни големи листа (има го и в България това растение, покрай реките, но не му знам името), за да не загасне по-дълго време: още едно от нещата "които трябва да науча"; след пет минути листата се запалват и изгарят, но другите вече не са край огъня...

Цяла нощ се въртя в колата и хич не мога да заспя...

Време за ставане????
- Колко е часът? - питам.
- Вече минава три.
Аа, да вчера се каза нещо за три... мислех си, че се будалакт. В три, три и полвина тук е светло, така че нали и не мога да спя- още по-добре.

Обувам специалните обувки- от неопрен със специална "не-пързаляща се" подметка и ... отделен голям пръст! Поглеждам се и се сещам за динозаврите от "Джурасик парк" - същите двукраки със по два пръста на карак (пък и не съм се подстригвал от как заминах от Осака преди три месеца...). Естествено за тези обувки има и специални чорапи с един пръст (и още по-естествено (?) няма моя размер). Обувките също са доста теснички, но нали са от неопрен (от него се правят костюмите за леководолазите) та се разтягат...

Огънят вече гори (дали изобщо са търсили листата от предната вечер?), хората си стягат багажа. Събират се палатките и ми връчват нашата- да я нося. "Нося" я до багажника на колата и готово- да не съм луд да мъкна мокра палатка 6-7 кг по разни водопади след като няма да се използва! Е, да но "за тренировка" се опитваха да ме обеждават предната вечер. Убедиха ме, а по-важното- те останаха убедени ;-)

На закуска ще ядем Удон (японската модификация на спагетите, но доста гадна). Готвачката (да има и 3 момичета в групата от 17 човека) ме предупреждава скунфузено, че може никак да не ми хареса, но аз си изяждам дажбата без протести; с повечко вода и малко шоколад за оправяне на вкуса, естествено.

Вече е пет- време за тръгване. Разделени сме на две групи и първата (другата) група тръгва. Ние чакаме (какво??). Чакаме. След десетина минути и ние тръгваме, девет човека.

Продължава да вали; не е спирало от миналия ден, откакто дойдохме...

Отиваме до реката, където виждаме другата група (И защо чакахме?- НЕ питам аз). Приготвям щеката (същата с която зимата ходих на Цубакуро). Всички ме питат за какво ми е, а аз, не по-малко учуден, питам защо те нямат...

Накисваме си обувките и още нещо ("уаражи") изплетено от оризова слама, за още по-добро сцепление! Връзваме си "цървулите" и потегляме по реката нагоре (същата дето ловихме риба). Отначало се опитвам да не се мокря, но след време става прекалено трудно, та наджапвам смело. Облечен съм в шушлякови панталон и яке заради комарите- а тук те са наистина напаст! Движим се доста бавно, според мен, но след малко настигаме първата група. Дават ни път (Не мога да повярвам- Японци ли са това? Ами редът, планът...?) Вървим все така нагоре от камък на камък, от вирче във вирче. От време на време някой цамбурва и се намокря сериозно. Добре, че си оставих големия фотоапарат и спалния чувал във колата (да, да..). От време на време (педесетина минути?) виждаме малко водопадче отстрани и всички се спират, вадят карти- масщаб 1:50 000- и компас и глееедат, ли гледат къде ще е това водопадче 50 сантиметра широко?
- Абе това ли е?
- Аа, не знам.. Аз такова, първа година: не разбира- отговаря някой...
- Тука ще е, май че, така мисля, нали? - "подкрепя" друг...
- Тръгваме! - шефа на групата...
Всички доволно прибират картите и компасите (окачени на врата в наилонови кесии) и доволни, че са "рабрали" къде сме, тръгват.

Не спираме, защото комарите се събират и небето изглежда съвсем мрачно. Вървим все така монотонно както си вали; е понякога се усилва, но и ние по-бързичко така...

Дъждът не спира. Нито пък ние.

Минаваме през два по-големи водопада, по 4-5 метра и ги "изкатерваме". Пак някой като не е оставил въже или стълба! Или пък някой не се е сетил да сложи машина за Coca-Cola :-G Не, успокоявам се- няма. Тук в Хокайдо е доста по-диво и такива неща като на Фуджи няма!

Отделяме се от "голямата река" и поемаме по един страничен приток. Постепенно към катеренето на водопади се прибавя това на малки и по-големи дръвчета, глина...изобщо весело да става. Щеката ми върши чудесна работа да си пазя лицето от бамбука (род Sasa), който се навира къде ли не...

Дъждът се усилва.

Вече свършва водата на притока и остават само дърветата и калта добре маскирани в гъст бамбук. Излизаме на една пътека и водачът смело поема в едната посока:
- Тука, трябва да е, може би...
След двайсетина минути катерене през тиня и прескачане на полегнали дървета, откъм края на колоната, баш шефът:
- Оооп! Стоп! Объркали сме пътя, май.. - сигурен в думите си както всеки японец извиква той.

Връщаме се обратно до разклона и поемаме в другата посока.

А дъждът си вали...А ние си вървим...

Постепенно започваме да изкачваме един хълм- Mt. Sapporo (1238м). Започвам да усещам глад и нещо краката ми не се държат според очакванията:
- Паднала ми е глюкозата- казвам си- но като спрем ще хапна малко шоколад. Поне комари вече не се виждат (т.е. вижда се бялата мъгла само).
Още малко, още малко... съвсем забавям ход, но не съм единственият. Групата се разцепва на две и първата отива напред (явно по-далеч от 20-30 метра, защото се губи в мъглата и/или бамбука). Вече, като че ли, се вижда върхът:
- Това ли е? - питам нетърпеливо, когато мъглата малко се разчиства.
- Ее, не е ли това?
- Ами не знам...
- Ее..
Явно, това ще да е. Часът е малко след десет. Продължава да вали, но ние вече спираме! Пак цитирам Стоичков по повод пет часовото ходене без почивка (е, да- имаше комари по едно време...), докато "старите" обясняват какво се вижда когато няма мъгла...

Имаме уговорка с "първата" група за дванадесет часа на върха. Всички се надяват да се появят преди това- иначе... два часа чакане. Всеки си изважда пакета храна- дребни бисквити, фъстъци, шоколад и бонбони- и започва да тъпче. Има и две бири (Малеее...), но само аз нося вода! Така и не можаха да ми обяснят защо никой не носи вода (уж нещо покрай реката сме били, но никой не трябва да пие от там... явно още не ми е достатъчен японския).

Чакаме. Дъждът спря!!!! Ей да знаех по-рано: щяхме да починем малко!

Пускам едно радио (радиолюбителско) да видя как е хавата- има национален контест и повечето честоти са заети. Чувам някой не от контеста и се обаждам. На третия път, когато си казвам името, ме питат: - Ама ти не си ли японец? Брей, добре съм научил поне етикета!

Няколко минути след дванадесет пристига запъхтян водачът на другата група, докато тъкмо се стягаха аптечки, радиостанции и други: за спаяване! След около половин час и останалите се появяват.

Мотаме се още малко и започваме да слизаме.

Кал! Кал! Тиня! Вода и бамбук! Кал и бамбук! Бамбук и бамбук! На кой му пука? Мокър от дъжд не се бои!

Щеката влиза в пълна употреба! Забивам я в калта десетина сантиметра и я използвам за стъпка.

Слизаме, слизаме, слизаме. Пръстите на краката ми постепено започват да ме болят от тия спец. обувки. Но как да сложа сега обувки за DM 200 в тая кал? Започва вече да ми писва, и и краката ми все повече болят. Изведнъж виждам спасение! Една чешма и след нея (като че ли) пътеката е по суха! Yes! Спирам, хвърлям раницата и, сядайки върху чешмата, си накисвам краката в "коритото". То не е чешма в истинския смисъл на думата, а само една тръба с надпис "НЕ ПИЙТЕ, МОЛЯ. ВНИМАВАЙТЕ." идваща от реката. Река - вода -комари :-( Гледам по-бързичко да се оправя, но краката ми хич не искат да изсъхнат, а кърпа не ми се вади. Абе какво искам- пет часа са били във вода, набъбнали са (ако ги изтискам?), има мъгла, хладно е... Обувам сухи чорапи и съм готов за излитане! Никога не бях подозирал, че обувките ми са толкова удобни! Хуквам да настигна другите. Пак има кал, но по-малко. Пък и обувките не се пързалят толкова. Вече се чудя на кого да си продам "специалките."

Озовавам се някъде между две групички и така си вървя. Виждам коприва, касис, по едно време влизам в борова гора без бамбук - направо Родопите! Само за стотина метра обаче; после пак бамбук и кал. На 40 минути от чешмата стигам до паркинга и виждам, че сме слезли повече от 850 метра денивелация.

Всички са в ока(л)яно състояние.. Някои обаче намират чисти дрехи и хващат една кола на стоп. Други пък- доста кални- също :-G Аз не бих спрял... Още няколко човека и всички ще се съберем в двете коли. Междувременно идва другата кола и аз бързо покривам номера с палатката и спалния чувал (за всеки случай). Наместваме се криво-ляво, аз като най-голям (на ширина, височина и дължина) сядам отпред.

След около километър настигаме шефа на мероприятието - тича с раница на гръб!!! Евала! Качваме и него (отзад стават четирима) и продължаваме. Оказва се, че той иска да отиде на някакъв минерален извор и бърза да хване някакво намаление преди четири часа. Щофьорът, обаче, отказва да го спре!

???

Продължават уговорките, а междувременно аз съзирам поредица от табели покрай пътя - "Дини по 500 йени парчето"- написани с големи червени букви. Докато разбера какво става подминваме едно спряло ремарке (ама съвсем като в България, значи!) с доста хубави по 4-5 кг дини. Нямам никакъв шанс да уговоря шофьора. Другият обаче успява и на следващия минерален извор се смъква заедно с едното момиче (?). В този район те не са рядкост (изворите, не нещо друго!). Ние продължаваме за Сапоро.

Едвам се качвам до четвъртия етаж и влизам в стаята си. След няколко перални с по няколко (кални) води успявам да си оправя багажа. Тъй и тъй съм почнал, изпирам си и раниците, та и спалния чувал (време му беше).

Все още не ми се спи особено, та решавам да "драсна" този пътепис. Когато свършвам да пиша това вече 40 часа не съм спал...

Е, един знаменит уикенд от живота ми в Япония!

Послепис: Всички действащи лица и събитията около тях са действителни. Този текст е достъпен on-line на адрес http://www.thinrope.net/travel/sawa Ако някой се съмнява в достоверността на гореупоменатото, моля да изпрати e-mail на адрес kalin@thinrope.net за повече информация.

Created by CyrTran 1.2